Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.03.2011 11:59 - Време е да видим Русия освободи ли ни?
Автор: monarchism Категория: Политика   
Прочетен: 3449 Коментари: 0 Гласове:
9

Последна промяна: 24.03.2011 12:01

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image   "Време е да видим Русия освободи ли ни?", 1887 г., д-р Петър Гудев, виден стамболовист, министър-председател на Княжество България (3 март 1907 – 16 януари 1908 г.)


В нашето село имаше един бей. Една вечер дядо Стоян като се връщал от печалба случило се та затънал с коня си в една тиня. След като се помъчил сам да извади коня си и като видял че не ще може, почакал да мине некой пътник да му помогне. Случайно беят минава от там и дедо Стоян, ако и да го знаял що за човек е, повикал го да му помогне. Наистина те изваждат конят, но беят усетил че дедо Стояновите дисаги не са праздни. Тамам стигат в дъбравата и беювия ятаган опрел на дедо Стояновото гърло: я дисагите, я сега ще та заколя му казва. Напраздно се молил дядо Стоян, че цели оеем години се е трудил за париците що са в дисагите, че грехота ще бъде след толкова време да посрещне стопанката си съ голи ръце. Всичко било напусто. Дисагите се приметнали на бейовия кон, а дедо Стоян требвало да мълчи, за да остане жив. Сетне много пъти го слушах да кълне тогова бея като стара баба: "Да му се не види и добрината гдето ми направи, да му се не види и коня: кешким да потраях още малко, щеше непременно да мине друг някой или щях как да е да изляза самичак." Тези негови думи ми припомниха нашето изтегляние от робството от Русия. Аз се позамислих, дали руското освобождение не прилича на бейовото; дали ние сега не вървим към дъбравата, гдето ще ни покажат ножьт? Жално, но истина е, че всичките досегашни руски действия показват, какво вече сме нагазили в гората, гдето ще ни оберат. А такова освобождение не е вече освобождение: да, помогнеш на человека да излезе от една тиня с цел да го обереш кога стигнете на згодно място, то не значи, че си му направил добро; това не е благодение, а е началото на едно разбойничество. Руското освобождение е също такова повличание от калта в когото ни блъскаха когато не усъщахме и сега ни извадиха за да ни оберат щом иамерят згодно време. Свободата що преживяваме днес е само вьрвение към мястото гдето ще стане обирът; тя може да ни стане ако само оловят разбойника. Дано не ни сполети дядо Стояновата участ, но......ще видим.

Всички, без изключение може да се каже, гледахме на Русия като на наша освободителка и избавителка, когато нейните синове гиняха по нашите поля и гори, като разгонваха турските низами и черкези, преди те, да успеят да отрежат главите на тези отъ нас, които бяха се укрили от башибозуците. Срещаха се наистна тук там българи, които искаха и по това време да верват, че руската кръв не се лее само за нашето освобождение, но и те се утешаваха съ думите : по-добре е да развъждаш катани отколкото муле, но заедно съ другите гледаха за идванието на деда Ивана, като чакаха с нетьрпение пристиганието му. Китайците да беха нахлули против турците, като наши освободители, все щехме да ги считаме за такива, — Времето и обстоятелствата не ни позволяваха да мислим другояче.
Азъ бехъ в това село и ние с деда попа отидохме да посрещнем оттатък реката русите, като им занасяхме хлеб и вино. Мнозина стигнахме из пътят да плачат от радост, че най сетне дедо господ и св. Богородица се смилили над нас и ни изпращат избавители. Един казваше, че е сега ще отпусне всичкото си вино; други, че ще заколи прасците си само живи да останем. Един старец разпрявеше как московеца дохождал по напред и си отишел, та се боеше да не си отиди пак, че тогава турците ще ни изколят като кокошки; но и той се радваше сега, защото поне за неколко време ще осигорим живота си. Жените не смеяха да излезат на посрещание, понеже бабичките им разправеха не толкова хубави историйки отъ по преднето мурабе, но и те беха готови да хвьрлят по некоя китка на ,,канитаните," ако само им се удадеше случаи. Искам да кажа, всички гледахме съ благоговение на новите си гости, като бехме готови всичко да дадем, само да не ни оставят на турцити. Никому тогава не идеше на ум, че същите тия наши гости са накарали башибозуците да горят селата ни, че те са ни докарали до това положение чрез своите черкези, че ако стоим пет века роби, вьрху тях леже всичкия грях, че ако има да кълнат някого безбройните сирачета и вдовици то са именно тези, които сега посрещаме като спасители. В него време виждахме само това, което гледахме, а ние гледахме невинни руски синове, наши братия но страдания и мъки, отделени от всичко мило и драго да ни спасяват от загнивание.
Такива бяха чувствата в цяла България, на всякъде търсеха всякакви средства за да изкажат своята благодарност! Свърши се войната, сключи се мирът и вярата въ освободителната миесия на ,,белия цар" се уякчи още повече, когато Европа уиичтожи идеалната СанСтеФанска България. Всички против нас, цяла Европа, като че не беше се наситила да гледа турските свирепства, искаше да ни наложи пак хомотьт на поганците. Само победителите ни защищаваха и можахме ли тогава да ги считаме за други освен за освободители? Всички гледахме в Русия истинния ни покровител, който се грижи за нашето благо и който, подбутнат от братска любов, рискува собственото си благо, даже и живот, да ни освободи; и вярвахме в освободителната мисия. Състоянието ни под турците в продължение на неколко години до идванието на русите беше такава, щото не ни даваше да гледаме освен като осиободител всекого, който се pешеше да ни помогне но какъвто и да е начин.
Hо сега. когато черкезите, тикнати помежду ни с освободителна цел не вият камите си надъ главите ни и ние сме свободни да се поогледаме наоколо си, грех ще бъде ако още и при настоящите обстоятелства гледаме със същото око на това събитие, което ни избави почти от съвършенно затривание ; ако още сега верваме, че Русия наложи сама себе си, минава през чужда земя, да дойде за пусто, да освобождава хора, които утре могат да и станатъ непризнателни, да захванат да и подозряват. да й натякват, да дразните собетвените й поданици, и пр.)., което ще я принуди да се кае за направеното благодеяние, както това стана с Австрия при усмиряиването на маджарите. Аз нито имах намерение да пиша това, ако не се намират и днес между нас хора, които искат да експлоатират това несъзнателно верване в освобождението и да помогнат за постиганието на целта. на която са се потрушили толкова хиляди невинни руски страдалци и са се оставили без хлеб още толкова живи.
За да може да се уцeни по прилично освободителната мисия на Русия, аз ще прескоча най последната руско-турска война, за да видя по напредните руски нахлувалия от каква цена са били те за нас и защо са се загрижили в Русия от толкова години за българите. Своите думи аз ще подкрепя с исторически факти и ако е истина, че които не се ползува от миналото е изложен на постоянни грешки, които го водят на смьрт, то нека ги имаме впредвид.

Двеста години след падането на старото ни царство, нашите дядовци се поукопитили от удара и трьгнали из пътят който води към свободата: пътища се направили, търговията се позавзела, занаятите разцъвнали; един българин от София отворил българска печатница във Венеция — съживяванието почнало. Балканските градовце, които станаха център на новото ни Възраждаппе, са били тогава почти свободни. Надарени с разни привилегии те се готвили да дадат пример и на други си братия. Копривщица е брояла още по него време 10000 жители, а Панагюрище 11000 — това Панагюрище и Копривщица, които след като беха по три пъти изравнявани до земята от кьрджалиите, предизвикани от руските нахлувания, вдигнаха пак те знамето за възстание. Появил се и един патриот българин — Парчевич; но той вместо да употреби своята енергия за развитието на народното самосъзнание, вместо да се залови за умственото въздигание на бащите ни, за което му благоприятствувало и доброто материално състояние на населението, ходил да хлопа на разни царски врати, да търси помощ за освобождение; ходил, ходил до като най сетне, отчаян, че никои не помага току тъй, за Бог да прости, умрял в Рим.


Ако беше се запазило това благосъстояние на земята, много е за вярвание, че можеше да се намери некой негов последовател, който да потьрси помощта в самий народ. Но външните нападения, които накарваха всичките турци да стават на крак и да обират наред, скоро направиха да запустей навсекъде. Разорението на всичко българско от турските орди растеше с разпространението на убеждението, че Московеца иди да се бие заради нас, докато достигна своя връх във време на кържалиите и презъ 1875-76* г. Ако немаше вънкашни подбудители, сега щехме да стоим много по-горе, отдавна можахме да си извоюваме нещичко, па и нещехме да бъдем свьрзани с веригите на признателността, които не ни позволиват една крачка да стъпим свободно.

Никакви свьрзски, никакви чувства не са водили русите, когато най-напред те са турили око на земята, която населяваме; не братска любов, не християнска вера, не ние, нито турските зверства, приготвяни от тех, са били причина за идванията им, а хубостта, добрините на огнището ни, стратегическото положение на нашето отечество, плодородието на татковината ни, са единствената причина, която е накарала Петра Великия да вземе във внимание и Бълканский Полуостров при съставяенето на своето завещание. Този гениален руссиц усетил, че тежката руска армия не ще има значение за Европа до когато в Средиземното море не се расхождат свободно руските браненосци, които да заплашват с Гибралтара, всичките европейски брегове; той оценил значението на Дарданелите за Черното море и за азнатските руски земи и за това ги предвиднл във владенията си, той разбрал влиянието, което може да има европейската цивилизация върху поданиците му в вреда на неговите наследници и за това сковал своето Фатално завещание, пред което Европа ту се зъби, ту мълчи, а то като некое страшно чудовище, което не мига от нищо, все се мърда, за да оживее цяло. Въ съкращение тук изваждам това “завещание" което намерих и в Бъл. история от Миларов:

1). Абсолютно-деспотическа власт над личността и имуществото, над гражданина и духовния, власт безусловна, като от Бога.

2). Постоянно стоение на военна нога и непрестанно увеличение на войската заедно е постоянно воювание на някой край от руската земя.

3) Безразлично ползувание от всички средства, знания, искуства, народности, идеи и характери за постигане на целта, която е вливанието в една държава всички народности от Кърпатите през цяла Азия до Америка и до бреговете, на Средиземно море.


Человек трябва да има очите си или със злато замазани, или от страсти заслепени, та да не вижда, че руската политика е вървяла по това завещание от Петра Великий и до днес, че тя ще върви но него до когато в Русия има деспотически монарх. Тука малка важност има дали то съществува мухлясало в некои от затънтените руски архиви или е само гола фантазия. Важното е че руската политика вьрви но този начертан път, което ни дава право да мислим, че то наистина съществува.

Както виждате тук не се вижда създаванието на никаква България, била тя Сан Стефанска или Берлинска, а вместо това има ползувание от всички средства и народности за завоеванието на Балканскя полуостров до Средиземно море. Следователно, създаванието на Българското княжество, както и освобождението на Сърбия, Влашко, Крим, Гюрджите, Мингрелите и пр. е само средство, защото е нямало друг начин за постиганието на целта. Проста илюзии ще бъде от наша страна, ако си мислим, че всека постъпка на Русия, която гали родолюбивите ни чувства, не си има целта. Тя ни закриля пред другите за да се надеваме всекога само на нея и да искаме нейната помощ кога се намерим на тесно, доведени пак от нея; желае ни уж доброто, но никога не допуща самостоятелното ни усилвание; пречи ни езуитски, когато е уверена, че непременно ще се обьрнем към нея за помощ. С една реч, тя се мъчи да ни заслепи със своето официално доброжелателство, за да може пак под булото на доброжелство да прекара полковете си в земята ни и да ни наложи бремето на божественната си власт.

Че нашето освобождение е само средство за постигание на известната цел, за това ие иска нито дума да става. Руссите още от самото си отвърждение в Киев, нещо около преди хиляда години, па голи дървета по Днепър през Черно море нахлуват в Цариграда. Гьрците ги надарили и те се върнали, но ударили око на гръцката столица. Не след много пак трьгват, обаче с намерение да вземат за себе си Цариграда. Гърците пак се откупили. Един руски цар Игор нападналъ трети път, но гьрците със свойствената си хитрост, освен че го отклонили от столицата си, още го накарали и да им помага срещу българите. Неговий наследник Святослав, както знаем покори България за да примести столицата си в Преслав, а от там в Цариград. Гьрците, усетиха плановете му, затова го и прогониха. Във времето на царя си Владимира русите след много колебания и пресмятания приеха кръщението си от гърците за по лесно достигание на постоянното вече мечтание за да имат обаче некаква претенция на Цариград, те поискаха за жена на войводата си една гръцка принцеса. Работата отиваше наред, но татарите покориха Россия и до като тази последията се завземе, турците грабнаха Цариграда. Щом Иван III възстанови стара Россия, захвана да гледа към юг. Имаше в Рим една гръцка принцеса; той се ожени за да се представлява цар на гърците и претендент на Цариград. За да привлече още повече гьрците, той смени руския герб с двуглавния гръцки орел.

Когато Петър В. вярваше, че е дошло време да напълни тая част от своето “верую," която се отнася до Турция в Европа никак не предполагаше за съществуванието на некое славянско племе въ Балканския Полуостров; нито на ум му идяше, че ще е останало некакъв корен от онзи мършав народ, когото неговий прадедо Светослав победи и покори само с деест хиляди войника. И от кого можеше да се научи? Единствените представители на населението въ полуострова беха Фанариотите—духовните тирани - а те представляваха всичката земя отъ Дунава до Цариград заселена от чисти Гърци. По онова време немаше нищо видно, което да носи българско име, а и гръцките в Цариград владици можаха хиляди пъти да уверят руските представители че Балканите са заселени само с чисти Елини. Но Петър В. и не мисляше да тьрси еднокръвни братия за да ги освобождава. По кавалерски предлага на турците да му отстъпят крайбрежието на Азовско море и без много много забикалки нахлува в турската земя с уверение, че каквото си отнеме ще му е печалба. Европа не -знаеше плановете му, а освен това тя се боеше още от турците за това го остави свободен. И честити сме били, че турците имаха сила да го отблъснат, инак още тогава щеха да ни освободят па да се поробим за всекога. Ако Петър В. беше сполучилъ да мине Дунава, отдавна щяхме да забравим, че нашите деди са говорили език български; но той не сполучи и населението от двете страни на Балкана остана неизвестно за Русия.

Това бешее първото опитвание за нашото освобождение! Петър В. се готвеше да направи второ, но годините не му стигнаха. Когато умираше той казал на наследника си: “служете си с влиянието на религията вьрху Гърците, разпръснати по Турция, Унгария и южннте части на Полша: този е начина за обсебванието на турската дьржава."

Втората война се захванала не след много. В нея както и в пьрвата, нито дума станало за нас обаче русите сполучиха да мннат отсам. Тук те, ненадейно намират хора, които се молят в черкви както техните. Това беше достатъчно малко ги интересуваше тях какво племе са; и какъв език говорят, това е маловажно. Главното е че те са православни и представителя на православието може под предлог да защищава едно-верците си да се бьрка в работите на Турция. Па и да нямаше духовни връзки между турските поданици в Европа и Русия, то тези последните щяха непременно да намерят друга причина: когато вълкът иска да изяде ягнето причини може да намери - безброй. “Монголи да бяха на тяхно място, пак щехме да ги освободим!" - тъй се изрази един руски вестник напоследък.

Тази война, като не ставаше в наше име, не беше толкова опустошителна, а българите извлякоха от нея тая полза, че видяха какво турците не са непобедими. Нашите бащи не се надяваха още на Русия, та ако тази война беше последната можеше да се вярва за едно самостоятелно движение след съвземането на населението. Но едвам хората се поуспокоили и третото нахлуванаие се почна. То е най-пагубното за нас, както по опустошенията си, тъй и по следствията си. Бьлгария се обърнала на пустиня от еничерите, които излязоха да посрещнат защитника на раята. Всичко по-живо и по- видно мина през нож и огън, който иска да види какви правдини ни извоюваха русите тогава, нека прочете биографията на Софрония. Човеку космите, настръхват като чете този разказ за изгарянието на България.

Ненадейно намереното в по-предишната воина славянско племе, за което не вярваха, че е могло да утрае толкова години под турското владичество, трябваше да стане мост за непрекъсваните минавания на Дунава, докато се представи згодния случай да се остане завинаги там. И русите в тази трета война се обявяват вече за закрилници и доброжелатели на бъгарите, а не освободители, защото не можели да скроят изведнъж думата, па идяло им и като подло тъй безсъвестно да лъжат невинните ни бащи, че идват уж да ги освобождават. Те гледали само да ги привлекат на своя страна, понеже знаят, че успеха на всяка война зависи най-много от настроението на населението, което минава отъ едни ръце в други. Друго добро отъ това доброжелателство беше, че турците си изкарваха ядът от нас, което предизвикваше нова воина.

Обявлението на Русия като наша защитница колкото бе важно за завоевателната й цел, толкова бе съсипателно за нас.
Нашите дедовци като се ласкаеха от мисълта, че има кой да се грижи за тях, че ще ги освободят на готово, изгубиха съвършено вярата в себе си и в собствените си сили, станаха готованковци и само чакаха да им кайне отъ север. Ако не бяха тези непрекъснати минавания на русите уж за наше добро, колко щтяхме да бъдем сега напред! България щеше да бъде една цяла градина, а можахме да се освободим още преди 80 години; можахме и да бъдем пример на всички славяни. Завземеше се малко населението, посъживят се младежите и един топ отъ север събаряше всичко; но развитите, които да могат да приготвят народа, избягват, избиват се, имуществата се разграбват, и всичко трябва да се захваща пак отново. Подир 20 години ново съсипва-нне. Каквито паметници бяха уцелели след покоряванието на България от турците през тези войни се унищожиха съвсем. Ако не бяха общите опълчения на турците, които правеха прах и пепел от гдето минеха, предизвикани от наближнванието на Русия. още преди двеста години можехме да имаме еднн Паисий или Софроний, на който проповедите, както знаем, в две-трн десятки години съживиха целия народ. А ако след тяхното появявание ни оставяха да се развиваме мирно в продължение на 50 години, не щяхме ли да имаме интелигенцията на Панагюрище, Стара-Загора и пр. в сто пъти по голям размер ? Не щяхме ли да имаме преди 50 години един Левски или Ботев и не можахме ли като се не надявахме другиму, при едно такова, състояние да си извоюваме сами, ако не крилце, то поне перце?

В тази война се захвана и гибелното изселвание на българите, чрез което Русия извличаше изведнъж три добрини:

1) умаломощяваше ни за да не можом един ден да възстанем и се освободим, а да сме принудени всякога да чакаме нейната номощ;

2) заселваше пустите си степи съ трудолюбиво население, което много и трябваше и

3) караше турците, да вярват, че нашите, бащи отиват с „московеца" в земята му, защото са вземали участие против тях, което пак довеждаше на целта. Освен преселниците, това минавание на Дунава, което ставаше уж за наша полза, прибави към Русия и Бесарабия.


Не се минаха 15 години от това упустошение и се захвана четвьртата война, в която освободителите показаха где ги боли и защо ни покровителствуват. След няколко победи над турците, Русия, която се боеше само от Наполеона, свърза в Тилзит съюз с него, в който явно изказа целта на войните си с Турция. Според този съюз Русия и Франция си разделяха турската земя. Пьрвата вземаше Влашко, Молдовия и България, а втората останалата част. без Цариград и Одрин,. които се оставиха на султана. Така щеше да стане разделението на Турция, както стана и разделението на Полша.

Не зная, ама мени не ми се вярва, че тогава щяха да ни освободят и че това разделение е било за нашето освобождение. Е, нима мислите, че тогавашните руски мъже са гонили друга, цел. а сегашните друга? Нима тогава, руските синове и милиони се иливаха за завоеванието на България, а днешните се пилеят за нашите черни очи: Аз ми се иска да вярваме. че намеренията на Русия са все едни и същите само че тогава е имала куража да ги изкаже явно, а сега иска да ги постигне по друг начин, с други средства. И при това пак има хорица между нас, които са искрено уверени в доброжелателството и чистосърдечната освободителна мисия на царя.

През тази воина с русите се появи още една добрина за България — Делибашиите, които разплакаха дете в майка.

Тилзисткото съглашение не можа да се осъществи и Молдовия е Влашко се обявиха за полусвободни отделни княжества, защото Русия, като не сполучи да ги вземе, не искаше да ги даде и на турците, а ги остави уж независими. По този начин не се изгубваше възможността за постигане на целта, защото с откъсването им Турция едно се изнемощяваше, а друго ги отписваше от владенията си, та при първата благоприятна минута царят можеше не с бой да ги изземе, а с едно просто присъединение. Русия, която диктуваше сама на Турция, не иска двете княжества да са съединени, а отделно, та ако се срещнат някакви спънки при присъединението да може ако не двете, то поне едното да прибере. Че не говоря предположения, аз ще подкрепя думите си с думите на руски дипломати, изказани когато те мислеха че е дошло времето да се свърши освобождението на казанските княжества.

“Само присъединението на Молдовия и Влашко може поне отчасти да измени
предубеждението на общественото мнение против съюза на Русия и Франция; вие сами ни лишавате от възможността да се възползваме от този предлог за наше оправдание” говорел Румянцев на французкий посланик, когато Русия се нуждаела само от съгласието на Франция, за да си ги присъедини. При възражението на последний, че трябва да се узнае предварително ще ли се съгласи Европа на това, първий му отговорил: “Европа няма да възрази. Нима тя не знае какво има между Франция и Русия.” “Руската дипломация напразно изтощавала всичките си сили , за да изтръгне от Наполеона съгласието му за присъединението на тези княжества и да го убеди да потвърди със своя авторитет — но безуспешно" казва Бухаров). По нататък, същият автор като говори за оставанието на руските войски в княжествата, казва: „императора не губил надеждата за присъединението на Молдовия с Влашко към Русия, за това и не желал да изтегли войските си от там; тяхното присъствие в княжествата е могло много да способствува за осъществленнето на любимите цареви мечти, които намирали пълна поддрьжка и между най ближните му сановннци." Само Наполеоновото нахлувапие въ Русия избавило „Влашко." Ако не беше то, до сега и „Влашко" и ние можехме да съставляваме част от славянската земя.

Възползувани от тази независимост на съседната земя многобройните там преселници българи и гърци намислили да я направят център на движенията и за техното освобождение. Съставила се ,,ентерията" и в минутата, когато въстанието щяло да почне в България, Гърция и Сърбия едновременно, Русия вместо да, го подкрепи, уничтожила го, понеже тя не е искала нито може да иска освобождението на народите в Балканский Полуостров.
Без да се гледа на това гърците възстанали и ако и с много жертви сполучват да се освободят, което ни дава право да вярваме, че ако Русия не беше унищожила съзаклятието, можехме и ние да се оевободим. Това обаче не беше по гайдата на освободителката, защото ако сполучехме да се освободим, не щеше да има вече причини за нейното минавание в полуострова, което не благоприятствуваше на целта й.

Ето защо след 20 години, при царуването на Николая, се захваща пета освободителна война. Българите вече не помисляха, за самостоятелно движение, но след като видяха Одринский мир, който не предвиждаше никаква облага за тях, те се помъчиха сами да си спечелят нещо. Мамарчев в сливненско, а Бойчо войвода в Силистра бяха събрали вече чети и чакаха, само позволение да дадат сигнала за общо повдигание. Но както по преди, тъй и сега, русите не искаха да се освободим, защото не щеше да има кого да освобождават вече. Мамарчева уловиха, а Бойчо войвода изпратиха чак по Сибир. На испратената депутация Дибич каза: почакайте братушки, и за вас ще дойде ред; т. е. да чакаме до когато Русия намери благоприятний момент да дойде за да се не вьрне вече.

Тя мислеше, че е дошъл този момент и след тридесет години предприе шесто нахлувание. Наистина, сега Русия имаше най много шансове за сполука; тя се увери, че единствената дьржава, която ще й помогне да си разделят “поганската" земя е Австрия; за това направиха тайно разделение на Турция и я нападнаха взаимно. Отношенията на другите сили благоприятствуваха за едно второ поляшко разделение, но турците разбиха австрийците конто щеха да завземат Македония. На русите оставаше България и те вьрвяха от победа на победа; но този успех, който заплашваше Цариград, скоро накара другите сили да се съгласят и да направят Севастополската обсада. Тази война на Европа срещу покровителите ни избави от явното завоевание на русите, пообогати и населението, та го приготви за вътрешното му развитие и съживявание.

Във всичките досегашни войни, една от друга по убиствени за България, руските дипломати никак не мислеха, че е толкова нужно да ни галят с такива големи думи като „освобождение” и „обединение," а направо изказваха кое ги блазни. Само това открито заявление на Русия можа да направи европейската коалиция. Тази коалиция даде на руската дипломация да разбере, че не ще й се допусне вече тъй лесно понататъшното руско навлизание в Балканский Полуостров. Тя усети, че от тук нататък ще трябват уважителни причини за минаванието на Дунава; и намисли да си ги създаде.

Трябваше „братушките" воля и не воля да накарате турците да ги колят, за да стане въпрос. И държавата, която ние считаме за своя свята богородица, употреби най мръсните средства за тъзи цел. Русия като видя, че ние трьгваме из пътят, който по мирен начин можаше да ни доведе до едно по-добро положение, намисли да ни изпрати поне касапи. — Те бяха татарите. Остана обаче излъгана. Добрата наша земя, въ която каквото не хвьрлиш такова не пониква, обьрна татарите на мирен и трудолюбив народ. Очакваните резултати не се добиха и нашите доброжелатели нагониха в татковината ни черкезите, които оправдаха надеждите. Человек трябваше да бъде от дьрво, та да се не опита да се избави отъ тези постоянни грабители, които научиха и самите турци на занятието си. Следствието беше не своевременното възстание с Батак и Перущица, които пък от своя страна доведоха седмата освободителна воина.

Както казах по горе, нито през една от пьрвнте шест войни не се каза, че нас ще ни освобождават. Наопаки, ние виждаме, че всякъде, гдето нашите са се опитвали да повдигат възстание, Русия го е унищожавала щом й се е удавало; така тя постъпи съ хитерията, с Мамарчова и с Бойчо войвода. Думата освобождение се измисли само сега и то защото другояче европейските сили не позволяваха минаванието на Дунава. Русия вярваше, че както и да е във време на войната ще й се унеме щастието да се сдружи с някоя друга държава за да си разделят дрехата на „болния человек” но не й се удаде. Тя дойде на Сан Стефано вече сама заприличала на болен человек, а напред й се изправиха мръсните английски войски в Дарданелите. Като нямаше никаква съюзница, а собствените си сили беше изтощила до край, Русия трябваше да напусне хубавата тази земя. Но да я повърне на Турция, едно унижаваше се до нямай къде и друго изгубваше всяка възможност, за друго превземане; за това, според Сан Стефанский договор, тя въздигна една нова държава — България. С това се постигаше до някъде целта: Турция се умаломощява до минимум, а се създава от нея едно некадърно княжество, което, заслепено от признателност само ще й отвори вратите си, стига да се представи сгодната минута. Руските политици бяха уверени в това, защото чрез освобождение те си присъединиха Крим: освободиха Гюрджите, освободиха Мингрелите, освободиха и Румъните; първите две, народности, принудени чрез разни машинации сами ги приканиха да ги присъединят; съ Румъните наистина не сполучиха, но те не отварят ли сами вратата си на руските войски? Следователно, то не значи че за напред няма да сполучат и там па и в България. Такива работи изведнъж не стават. Те разбират много добре, че разделена турската земя на малки и слаби владетели Сръбски, Влашки, Гръцки, Български, по лесно може да се завоюва от колкото целокупна Турция; те знаят, че турците при един преобразовател са в сила да се озъбят и на тях па и на Австрия, а нововъздигнатите князове много мъчно ще се сдружат за взаимно действие, ако даже не станат сами причина за загинванието си. Така те, разсипват съединената турска сила, а не си създават нова. защото безсилните отделни княжества ще дойдат като нахура, кога настане благоприятний час.

И тъй сключи се Сан Стефанский договор пред устата на английските топове. Победителката требваше как как да изпразни полуострова, защото зад Англия стояше цяла Европа. Сключи се договора, според който завоюваната земя се даваше на българите, с условие, че те ще си наредят управление със съдействието на един руски комисар (чл. 7). А всички знаем, че показанията, на този коммисар щяха да бъдат заповеди за нас. Нима тези заповеди можеха да бъдат в полза на някоя свободна конституция? Не ми се вярва Европа, като не мислеше, че ние ще турим един ден своите интереси по-горе от тези на завоевателите, унищожи този договор и го замести с Берлинския. Според него ние сами ще си наредим конституцията.

Тази предоставена нам свобода в изработванието на основния ни закон блазни мнозина да се съмнявате въ завоевателната цел на Русия. Чувал сьм да казват, че ако „Белия цар" е мислел да ни прави свои поданици, той щеше да ни продиктува един драконовски закон, подобен на тези, които существуват в неговата земя, за да се навикнем на неговото управление. Наистина като гледа человек, как същата тази дипломация, която у дома си нито дума иска да чуе за лична свобода и неприкосновеност, остави ни да си създадем едно управление, по пример на „гнилий запад," гдето гражданин и селянин, турчин и циганин всички са равни, свободни, всички могат да запитват за работите на държавата, всички могат да критикуват както искат наредбите на “началството" и да възстават против тях, ако те не са в границите на закона, гдето благородията са забранени, а се позволява само мужицкото „Господин." Като гледа человек това, като си помисли, че в земята на освободителите, всякой, който само спомене думата „свобода" се счита за враг на отечеството и се изпраща на хладно къде остров Сахалин, за да си събере умът, без да иска захваща да се съмнява в чистосьрдечното доброжелателство на освободителката. Руските дипломати разбираха много добре какво губят като ни дават една такава, ако и привременна, свобода, но цяла Европа беше гракнала отгоре им и те трябваше да отстъпят на всичко, като вярваха, че ние сами, или по едно тяхно пожелавание ще унищожим изработената си конституция. И наистина не се мина много, а ние видяхме оная прокламация, която поставише диллемата: или Русия и княза или конституцията. Народа, който от една страна заслепен от признателност не виждате истинските цели, които гонеше Русия с този преврат, а от друга задушен от военното тук там положение, прие желанието на освободителката.

Мнозина искат да кажат, че идеята за преврата се е появила най напреде у княза. Но когато человек иска да критикува известно действие и не му са известни истинските причини, справедливостта го изисква да вземе във внимание всички обстоятелства, които ще са имали някакво влияние върху това действие. Как можем да кажем, че княза без никакъв вънкашен натиск е предложил суспендирането на конституцията и прилаганието на цензура, когато той е порастнал в страна, гдето конституцията и свободата на печата са били всякога пред очите му? По близо до умът е че руските дипломати, като вярваха че българите не са усетили още добрините на конституционната свобода, лесно ще се примирят с новото си положение и тъй ще се приготвят за божествената монархическа власт. Не може да се каже, че и на княза не се е ревнял този преврат: като млад, у когото фантазията не е изгаснала още, господар на един младъ народъ, който може да го въздигне в очите на светът, народ, който сега захваща живота си и комуто требват предприятия за да постигне идеала си - обединението, всичко това е блазнило неговото властолюбие, и за това не се е противил на идеята на привременното уж премахвание на конституцията. Ако Русия обаче, „нашата майка" както обичате да я наричат некои, се е трудила и труди всякога за наше добро, защо не спре замислите на нашия княз. Или той не щеше да я послуша, ако те наистина бяха негова работа ? Всичко е тук, че много факти идват да потвьрдят какво тази идея се е появила най напред не у княза. Както и да е, това се прекара, а ние трябва да се радваме, че този преврат стана тогава, когато само малцина виждаха истинското намерение на покровителката, та нямаха сила да отворят очите на простолюдието; другояче междуособието беше неизбежно и пак ние щяхме да си изтеглим - казаците под булото да ни усмирят щяха да ни посетят, a кой може каза, че щяха да си отидат? От този преврат ние извлякохме и полза: мнозина отвориха очите си и видяха на къде бъхтят доброжелателствата на „майката” а и сам княза узна, че българите са минали вече епохата за самодьржавие, за това по скоро се отказа отъ гибелните тези пълномощия.

От слаганието на пълномощията захвана охладявание между княза и руский самодьржец. Пьрвий почна да се предпазва отъ руските съвети за вътрешните ни работи, като имаше предвид пълномощията, което пък стана причина за обвиняванието му от Русия като неприятел на славянството. Но монарха все вярваше, че едновремешния му капитан ще влезе в правия път, т.е. ще слуша заповедите му като негов агент, без да обраща внимание на крясканията на българите. Вярата обаче малко по малко отслабваше до като най сетне той видя, че владетеля на българский престол не скланя да играе като маймуна в ръцете му против интересите на тия, които му дават хляба. И той се обяви против него, като реши изгонванието му и заменянието му с послушник. Това не можаше тъй лесно да стане без подпорка у самий народ, затова русите се завзеха, както в Полша, с повдиганието на партия у нас, която да подкопава отвътре съществуванието на княза.

При общото ламтение за власт между българите много лесно може да се намерят хора водители особено, които да станат мост на всякакви замисли. Опозицията, наречена цанковисти, изведнъж се удаде на руските интриги и средствата тръгнаха. Най-напред обявиха княза, като немец, за противник на славянското обединение - маниера, употребена вече против Алеко Паша, която даде желаемите резултати. И в България щяха лесно да сполучат, ако събитията не изпревариха
. Наистина, може ли да се намери славянин, който да не желае обединението на всички славяни? Но историята ни казва, че тази дума - славянско обединение - е зле експлоатирана от руската дипломация. Тази последната под славянско обединение разбира претопяванието на всички славянски племена в едно, в една. вяра, в едно управление и управление монархическо, тиранско, гдето не може да се пита за законност, гдето трябва да мислиш както ти заповядат. Человек трябва да бъде заслепен не зная как, за да не вижда тук нещо неосъществимо, нещо противно на самата человещина. А руските славянофили искат най-напред всички славяни да бъдат православни - идея, която в днешно време не може освен смях да произведе; сетне да бъдат монархисти, т. е. да бъдат разположени да полагат живота си на царско помилвание и най сетне да бъдат руснаци, т. е. в няколко години да забравят Крума, Асеня, Милана, Душана, Зринский, Франконана, Святослава, Жижка и пр. В Русия не искат да има различие ни във вяра, ни в народност; всичко да е едно, да няма разни партии и други такива дребни работи. Може ли да желае това някой свестен человек? Аз поне мисля противното.



Гласувай:
9
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: monarchism
Категория: Политика
Прочетен: 1745261
Постинги: 205
Коментари: 2305
Гласове: 2544
Календар
«  Януари, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031
Блогрол
1. Новъ Завeтъ
2. Блогътъ на Мартинъ (Crusader)
3. Блогътъ на Роялистъ
4. Блогъ - Иконимика за масите
5. Блогътъ на Меркаторъ
6. Блогътъ на Каравеловъ
7. Блогътъ на Димитъръ (thetrooper)
8. Журналътъ на Антонъ
9. Блогъ "Борба за Силна България"
10. Блогъ "Гота" - сайтъ за Българската аристокрация
11. Блогъ "Дворцова свита"
12. Блогъ "Дворците въ България"
13. Блогъ "Аристокрация БГ"
14. Националенъ светогледъ
15. Моятъ каналъ въ Youtube
16. Патриархътъ на Българската история - д-ръ Ганчо Ценовъ
17. "Кроватова България и покръстването на българите"
18. Книги на Монархическо-консервативенъ съюзъ
19. Монархически организации въ света
20. Списание "Геополитика"
21. "Консервативно - монархически клубъ" - Полша
22. "Право и справедливостъ" - Полша
23. Националенъ Консервативенъ Форумъ
24. "Македонска Трибуна"
25. Политически партии и организации, на които симпатизирамъ
26. Великите учени за Вярата си въ Бога
27. Бразилска монархия - принцъ Луишъ де Браганша
28. Църква на истинските православни християни
29. Документи за Църквата на истинските православни християни